Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.11.2009 20:48 - Гурбетчия
Автор: mirandolina Категория: Изкуство   
Прочетен: 2296 Коментари: 2 Гласове:
7

Последна промяна: 13.11.2009 09:17



Ирина разглеждаше с интерес туристическите проспекти с примамливи предложения за новогодишната нощ. Погледът и се плъзгаше по снимките на различните държави и тя се чудеше каква дестинация да избере. Беше решила тази година да прекара празничната нощ по-различно от всеки друг път. Да съумее да съчетае полезното с приятното. Една екскурзия до непознато място щеше да и се отрази добре, а да бъде в тържествената нощ с абсолютно непознати хора, засилваше усещането, че трябва да си избере наистина нещо вълнуващо.
          Беше ходила вече във Венеция, Атина, Дубровник, не искаше пътуването да бъде из Европа, влечеше я далечното и непознатото.
           Изведнъж видя примамлива оферта за Дубай. „Елате да видите новите 7 чудеса на Дубай” – гласеше надписа над проспекта.

Дубай, далечен и непознат, помисли си Ирина.  

            Всичко започна от този гурбет до Дубай.
            Ирина се прибираше доволна от поредния фестивал, на който бяха ходили с театралния състав. Получиха Голямата награда на Министерството на културата и всички бяха щастливи, защото си свършиха добре работата като един добър отбор.
           Чакаше с нетърпение да се прибере у дома при Васил, за да му разкаже как са изкарали през тези четири фестивални дни, какво е казало журито и т.н., бързаше да се прибере и заради нещо друго – копнееше Васил да я прегърне, да я погали, да си говорят за толкова много неща.
           Напоследък прекарваха малко време заедно, а живееха на семейни начела едва от две години. Ирина споделяше какво я вълнува, как е минал денят и, докато Васил беше мълчалив и трябваше да му вадиш думите с мъка от устата. Не го съдеше, просто беше живял много дълго време сам и тя знаеше, че той трудно ще преодолее това със споделянето. Затова решението му, че иска да замине да работи в Дубай я изненада много, защото просто не го бяха обсъждали. Той го беше взел сам.
           Ирина не успя нищо да му разкаже за наградата, защото както се прибра така започна да стяга неговия багаж.
           - Защо бе, Василе, защо така си решил, че защо ти е да заминаваш сега, нищо не ни липсва ? – затюхка се тя.
           - Ами да изкарам пари за семейството, Ире, затова ! А и забрави ли, че взех пари назаем, за да си купя мотора. Как да ги върна тези пари ? Ти достатъчно даваш за вкъщи. – говореше Васил и палеше цигара след цигара. – И няма да стоя много – две години само. Ти да ме чакаш, че като си дойда ще подпишем официално.

         Ирина кимаше и бършеше сълзите си. Това я успокояваше донякъде, защото знаеше, че майка и имаше една болка за чедото си – само годеж и направиха, а още никой не обелваше и дума за подпис в гражданското.
           - Мамо, подписа не е толкова важен – говореше и Ирина , - важното е че се разбираме. Подписът не крепи семейството, самоуспокояваше се и тя самата.
             Васил замина. Не и разреши да го изпрати на летището. Обеща, че ще и пише на имейла, ще и се обажда всяка седмица. Ирина нямаше време да тъгува, Васил и остави куп несвършени неща. Тичаше нагоре-надолу по задачи, прибираше се вечер сама като кукувица в празния апартамент и чакаше....Чакаше да и пише, чакаше да и звънне, искаше да чуе гласа му, който казваше – „Добре съм, здрав съм ! Ти се пази !” Това и стигаше.
                 Изтърколи се една година от гурбета. Как я изкара Ирина само тя си знаеше.
               Васил и написа в един имейл да си извади медицинско свидетелство за граждански брак, защото нямало да стои две години в Дубай, а само една и ще и каже на коя дата се прибира. Нямаше по-щастлив човек в момента от нея. Не ходеше по земята, а сякаш летеше. Васил се прибираше, нейния Васил, мъжът, когото обичаше с цялото си сърце и заради когото беше готова на всичко. И още повече, че той искаше да се ожени за нея.
                 - Ирина прибирам се в петък – и каза той по телефона. – Искам Георги да ме чака на летището, ти не идвай, нека само той да дойде.
                - Ама защо да не дойда, Василе, толкова много ми липсваше, нека да дойда да те посрещна, аз съм ти най-близкия човек, нямаш си другиго.
                - Да дойде само Георги, ти си стой у дома – нареди от другата страна на слушалката Васил.
                Ирина се съгласи, винаги отстъпваше, за да няма скандали. Не е за всеки семейния живот, чуваше тя гласът на майка си, всичко е компромис и взаимно уважение.
                Как го дочака този петък само тя си знаеше. Толкова пъти си беше представяла как Васил се прибира, как ще изтърчи да го посрешне, как ще го прегърне и ще заплаче. Как ще рукне онази болка отвътре и цялата натрупана мъка по него ще изчезне. И ето че краят се виждаше.....Само че, Васил не се прибра в обещания петък, не се прибра и на следващия....Не се прибра и на по следващия.....
               Ирина не знаеше какво се случва, защото нямаха връзка три седмици, просто чакаше, чакаше вече нещо, но не знаеше какво.
               Ходеше на работа, дните и минаваха като сън и вече си мислеше най-лошото, но нямаше избор – просто трябваше да чака обаждането на Васил.
             Най-неочаквано той и звънна и каза, че утре се прибира, нека приятелят му да го чака на летището.
                      - Аз да дойда ли ? – плахо попита Ира.
                  - Не, не идвай ти казах... Само Георги да ме чака – отсече Васил.
             На другия ден Ирина нямаше търпение да стане 11 часа, за да звънне на Георги дали е пристигнал самолета. Това, което чу я накара да замръзне на мястото си и да не може да реагира изобщо:
                - Ира, чуваш ли ме, Ира – говореше Георги  - Ира, как да ти кажа, ами Васил не слезна от самолета.
               - Как така не слезна от самолета, как така ? Какво е станало ? – все едно не беше нейния глас.
              - Изгубил се е на летището в Румъния и са свалили багажа му – подаде и сводката Георги.
               Ирина стана от мястото си. Излезе от офиса, пресече улицата и седна в близката градинка. Главата и бумтеше, сърцето и биеше яростно... А сега накъде, Ира ? А сега какво правим ?, питаше се тя и плачеше.
               До нея приседна тихо колежката и. Подаде и успокоително.
                  - Ире, вземи, недей да плачеш. Стегни се, наистина много ти дойде. Но трябва да чакаш, нямаме друг избор.
                  - Да, да, да – кимаше тя, - ще чакаме.....
                В късния следобяд Васил и звънна, че е в Румъния. Добре бил. Не и обясни какво се е случило, само и нареди на другия ден пак Георги да го чака на летището.
               Този път скверни мисли нахлуха в главата и, може и грях да беше, но го изрече наум – „Все ми е едно вече, ако искаш се прибирай, ако искаш не се прибирай...нямам нерви повече да чакам.” Е, все пак оставаше нищо и никакъв си един ден...до славното прибиране на гурбетчията. Хората се прибират откъде ли не, той два дни не може да си дойде. И това ще понеса, каза си Ирина, имам сили и това да понеса.
              А другия ден беше без настроение целия ден. Васил се прибираше, а тя нямаше сили да се зарадва, за да не се случи още някаква бъркотия.

Спомни си как звънна на Георги и той и каза, че самолетът от Румъния е кацнал благополучно. Пътниците идвали към изхода, но Васил го нямало.
               Тя затвори телефона. Господи, пак ли на мен, защо точно на мен, в какво сгреших, че трябва да преживея този кошмар. Не издържа и звънна пак на Георги.
               - Гога, какво става, виждаш ли Васил ?
              - Няма го, Ире, няма го. – отговори Георги. – Хайде затвори телефона и ми звънни след малко, става ли ?
             Ирина прекъсна разговора. Малко и оставаше да се разплаче и положението да излезе извън контрол. Не я свърташе на едно място. Пак набра Георги.
                 - Гога, всичко наред ли е ? – попита тя. Познат глас и отвърна. Васил беше. Значи най-после беше на родна земя.
                  - Василе, ти ли си ? – затрепери гласът и.
                 - Аз съм – троснато и отговори Васил. – След малко ще се видим, чао. И и затвори телефона.
                Ирина гледаше недоумяващо, това не беше нейния Васил, нещо се беше случило, той не се е държал така никога с нея. И точно сега, когато бяха разделени от толкова много време и очакваше да е също развълнуван от предстоящата им среща, се държа толкова хладно.
                 Георги и Васил пристигнаха с колата след половин час.
               Ирина се затича да го прегърне, за този момент беше мечтала цяла година, да се сгуши в прегръдката му, да я целуне, да я погали, да чуе от неговите уста колко много му е липсвала. Васил обаче стоеше намръщен и я гледаше с яд в очите.
                  - Какво става ? Какво се е случило, Василе, добре ли си ? – попита тя.
                  - Добре съм, Ира, добре съм – промърмори Васил. -  Прибрах се най-после. Прибрах се от Дубай при теб. Но без багаж и без пари. Откраднаха ми багажа на летището, а пари не изкарах през тази една година. Само това ми остана ... и той посочи в ръцете си едно куфарче, в което имаше един лаптоп...

Тя гледаше своя гурбетчия и не знаеше вече на какво да вярва...

..................

Ирина ожесточено започна да къса снимките и се разплака върху купчината с проспекти.  

            Никога повече не искаше да чува за Дубай, никога повече.

 image



Тагове:   Дубай,


Гласувай:
7



Следващ постинг
Предишен постинг

1. tili - Според мен и
12.11.2009 22:53
снимката на Васил трябва да иде в коша! Аман от прости мачовци!!!
цитирай
2. romanov - Добро утро!
14.11.2009 09:01
Хм!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mirandolina
Категория: Изкуство
Прочетен: 557145
Постинги: 282
Коментари: 65533
Гласове: 10886
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031