Бившият войник на комуната и бившият проповедник

Винсент обичаше тясното и неугледно дюканче на татко Танги, не защото то беше по-уютно или по-приятно от много други места в Париж, а заради неговия собственик. След пълната с доброта и умение да разбере човека италианка Сегатори, притежателката на кафенето „Тамбурин”, холандският художник предпочиташе да прекарва свободното си време предимно при татко Танги. Дребничкият старец, облечен в извехтели дрехи, му се струваше като някакво върховно олицетворение на беззаветна любов към изкуството и му вдъхваше спокойствие сред шума на Париж, започнал да става мъчно поносим за Винсент. Но татко Танги не беше само мечтател и поклонник на своите любими художници и човек на делото.  Тази черта от характера на стареца също импонираше на холандеца, сам потомък на народ, изградил своята родина в борбата с морските стихии и поробителите. В очите на Винсент татко Танги бе обграден от особен ореол. Той беше един от героите на Комуната и това силно бе впечатлило Ван Гог. Брат му Тео, с когото живееше в Париж, му бе разказал историята на стареца. Оттогава в душата на бившия проповедник от мините в белгийското селце Боринаж се бяха пробудили  необикновена нежност и уважение към стария търговец на бои.

Татко Танги бе започнал живота си съвсем „на дребно” – като амбулантен продавач на бои. Милионният Париж поне до това време не беше виждал подобна професия. Татко Танги беше първият, комуто бе хрумнало да започне да ги носи сам до „потребителите” им и тази своеобразна приумица, която не му даваше бог знае каква печалба, го беше свързала с някои художници, които работеха из околностите на Париж. Най-старите клиенти на младия тогава продавач на бои бяха главно импресионистите. Всъщност той беше станал убеден републиканец именно през онези дни, когато бе започнал да продава бои и заедно с омразата към прогнилата империя на Наполеон III у него се бе породила и любовта му към изкуството. Към произведенията на все още непознатите в онези дни на Париж млади художници, на които често трябваше да открива кредит. Естествено той откриваше този кредит без никакви предисловия или уговорки и чувствуваше, че, подпомагайки тези бедни, но възторжени труженици, и самият той взема някакво участие в тяхното трудно дело, в борбата им за ново изкуство. Така, в годините преди Френско-Пруската война, татко Танги се беше сприятелил искрено с Писаро, с Реноар и главно със Сезан, чието изкуство обожаваше. В схлупеното му дюкянче винаги можеха да се видят най-вече картини от неговия любомец, които той никога не се насищаше да гледа с обожание до безкрай.

Когато прусаците нападнаха Франция през 1870 година и татко Танги, както всички честни французи, грабна пушката в защита на своето отечество. Бе дошло време за бой, а не за приказки. Та нали и неговите приятели Мане, Моне, Дега, Реноар и дори застаряващият вече Писаро бяха отишли във войската, за да дадат отпор на врага. Нима той можеше да остане през тези страшни дни при тубите с бои ?

Катастрофата на буржоазната империя на Наполеон III след Седан беше потресла татко Танги. Заради болните си мании за величие „Малкият Наполеон” беше опропастил Франция и бе подложил на нечувани унижения нейния народ. На неговите съюзници – френските буржоа – трябваше да се даде урок и щом Комуната взе властта в Париж, към нея се присъединиха десетки художници начело с Курбе, а татко Танги се записа доброволец в нейната войска. Но в кървавите схватки с версайците комунарът Танги беше взет в плен и изправен пред военен съд. Само благодарение на намесата на инженера Анри Руар, близък приятел на Дега и влиятелен човек, той избягна смъртната присъда и вместо да го изправят до стената в гробището „Пер Лашез”, която по-късно цял свят щеше да запомни като „Стената на комунарите”, дребният търговец на бои беше изпратен на заточение. Той беше изтърпял значителна част от наказанието си, когато неговите приятели от Париж му издействуваха помилване и татко Танги се върна при тях. Измъчен от преживяното и застарял, той нямаше повече сили да разнася бои и затова на улица Клозел беше отворил малкото си дюкянче, което познаваха всички млади парижки художници. Те идваха при него не само да се любуват, но и да се учат от картините на Писаро, Сисле, Мане и Сезан, които можеха да се видят в изобилие в „дупката” на татко Танги заедно с безброй японски гравюри и рисунки.
             Татко Танги и Винсент често разговаряха за неправдите в живота и младият художник му беше разказвал неведнъж за своите преживявания в Боринаж, за мизерията и мъката на въглекопачите и техните семейства.   
            - Това няма да се оправи никога като че ли никога ! – казваше в такива случаи бившият проповедник, който се бе заловил за четката след неуспеха си като „божи служител”. – Светът е премного несправедлив, за да се оправи...
               - Не бива да мислите така, Винсент ! – укоряваше го в такива моменти татко Танги. – Ще дойде ден, когато правдата ще възтържествува. Не бог, а самите хора ще я наложат. Аз помня с какъв възторг комунарите умираха на барикадите на тази вяра. Не бива да скланяме глава, господин Ван Гог. Бедните по света са повече от богатите и някога ще потърсят справедливост. Може би ние с вас няма да дочакаме този ден, но той ще дойде. Хората ще го наложат с оръжие в ръка.
          - Мисля, че разсъждавате много оптимистично – усмихна се Винсент. – С вашия житейски опит ?
            - Това не е оптимизъм, а вяра в бъдещето, господин Ван Гог – възрази татко Танги. – Аз видях някога неговата зора и от сърце ви пожелавам да дочакате този ден...
          - Не знам дали ще го дочакам – отвърна тъжно холандецът. - Чувствувам се изчерпан. Чувствувам се болен. Несигурен. В мен сякаш живеят двама души и единият трови живота на другия. Непрекъснато ме избива на скандали, на разправии с хората. Може би мадам Сегатори е единствената в този огромен град, която ме разбира и ме утешава понякога. Но всичко това е временно. Нали разбирате – временно. После идва унинието. Отпадам и задълго не мога да дойда на себе си.
           - Не сте ли се съветвали с лекар, господин Ван Гог ? – попита съчувствено старецът. – Може би имате нужда от помощ ?
          - Не мога да ви кажа какво точно ми трябва, може би наистина имам нужда от помощ... – призна холандецът. – Понякога ме преследват страшни видения. Нещо напира в главата ми и иска да излезе оттам, а аз не мога да го извадя...
         В очите на Винсент се появи уплаха.
           - Дали не съм луд, татко Танги ?
          - Какво говорите, млади човече ! – усмихна се старецът. – Не бива дори да мислите такова нещо. Нима един луд човек би могъл да рисува като вас ? Аз разбирам, че вие имате много творчески проблеми, усещам вашето търсене. За разлика от моите приятели, импресионистите, вие се интересувате не толкова от мигновеното впечатление, колкото се мъчите да изразите на платното породеното от това впечатление в собствената си душа. А всичко туй сигурно струва дълбоки вълнения, но аз ви съветвам – приемайте нещата по-спокойно. Би трябвало да бъдете разумен в работата си след онова, което чух от вас за вашето здраве...
        - Невъзможно е човек да бъде разумен и да твори изкуство, татко Танги – усмихна се тъжно Ван Гог. – Изкуството е пламък !
          - Прав сте – кимна старият търговец на бои. – Пред очите ми се родиха много работи. Създадоха ги хора, които нямаха понякога дори хляб у дома си, но все пак ги създадоха. Вярно – днес публиката е скептична към техните творби. Не ги харесва. Те дори малко я плашат. Но вие знаете сам, Винсент, всяко непознато нещо ни плаши повече или по-малко. Но сигурно ще дойде време, когато хората ще узреят до възможността да почувствуват красотата на онова, което сега отричат.
       - Вие залагате премного на бъдещето, татко Танги ! – сложи ръка на рамото му Ван Гог – Премного...
      - Не може да се живее без вяра, Винсент – усмихна се старият човек и въздъхна – Тя е всичко в човешкия живот. Та нали и вие живеете чрез вярата в онова, което творите ? Иначе животът ви не би имал никакъв смисъл. Той замълча, загледан в едно платно, закачено на стената. После добави, без да погледне холандеца:
         - Абсолютно никакъв смисъл...
       Изведнъж гостът му се обърна към него и без никаква връзка с онова, което бяха говорили, попита:
        - Колко е часът, татко Танги ?
    Старият търговец, измъкна допотопен часовник – единственото наследство, което бе получил от баща си – и като го поотдалечи от очите си, рече:
        - Почти единадесет е !
       Тогава за негова изненада Винсент каза:
       - В такъв случай към два часа ще ви бъде ли удобно да дойдете в къщи ? Искам да ви направя един портрет.
       - Искате да ме нарисувате ? Мен ? – попита недоверчиво старецът – Точно мен ?
      - Разбира се – усмихна се Ван Гог. – Мисля, че това ще бъде удоволствие и за двама ни. Нали сме приятели.
    - Но досега никой от моите приятели не е искал да ме рисува ! – настоя татко Танги. – Никой ! Аз съм много грозен, господин Ван Гог !
     - Аз ще рисувам душата ви, татко Танги. Ще я нарисувам върху вашето грозно лице, както казахте сам, и то ще добие най-благородния израз, който можете да си представите – отвърна холандецът. – Аз ви познавам вече твърде добре и ще мога да го направя. Та нали вие сам казахте – аз търся да отразя не момента, а впечатлението в моята собствена душа от него. И така, до два часа, нали ?
     - Ще дойда... – отвърна развълнуван и объркан татко Танги и протегна ръка на своя приятел. – Непременно ще дойда.
...
       Днес двата варианта от портрета на татко Танги, нарисувани от Винсент ван Гог, се смятат за шедьоври на световната портретна живопис.

                                       

Винсент ван Гог. Татко Танги, 1887. Париж, музей "Роден"

                                         
                                       

                                      
                                      

             Винсент ван Гог. Автопортрет с лула. Януари 1889. Чикаго,   частна    колекция на Л.Б.Блок

Из "Малки разкази за велики художници" от Драган Тенев

Има и още един малък портрет на Папа Танги и сега е в колекцията на музея Роден.

...но аз гледах да следвам логиката на разказа на Драган Тенев. Но при справка в Гугъла видях,че има още един портрет на татко Танги, но така нямаше да се придържам към достоверността на текста.

Това е същностното.