"Ако отидете в Самоков и се спрете пред музея, ще видите от лявата страна на входа наредени няколко надгробни плочи. На една от тия надгробни плочи са издялани в камъка емблемите на вярата, надеждата и любовта – кръст, котва и сърце, - а надписът гласи :
„Здес почива покойната ни мат Христиания, съпругата на Димитрия Изограф и поживя лета 43 и преселиса на вечна жизн на 1853 лето май 27 пресветое вознесение господне”.

До тая надгробна плоча има друга, значително по-голяма, изписана с текста на дълга молитва и указанието, че тя е била поставена над гроба на Хаджи Гюро, който ще да е бил абаджия, защото в камъка има издялани ножици. На края на тая надгробна плоча са издълбани – твърде примитивно – няколко слова, от които се разбира, че в същия гроб е било положено и тялото на зографа Захарий, починал на 14 юни, същата 1853 година.

Това е началото на една малко известна история написана от Павел Спасов, събрана в книжка малък формат, озаглавена
"Греховната любов на Зографа Захарий".


  Захари Зограф / 1810-1853 /

Заха̀рий Христович Зогра̀ф е български художник и иконописец виден представител на Самоковската художествена школа.
Роден е в Самоков и е син на Христо Зограф. След това той учи при своя брат Димитър Зограф, с когото по-късно работи заедно.
Той е един от българските художници с най-голямо творчество.
Захари Зограф е един от малкото художници, които внасят битови елементи в своите стенописи.

  Християния Зографска /...... - 1853 /

  Димитър Зограф / 1796 - 1860 /

Димитър Зограф е български зограф от Самоковската художествена школа, брат на Захари Зограф и син на Христо Зограф.

Той е най-големият син в семейството на Христо Зограф.
През 1822 година Димитър се жени за Християния, дъщеря на виден самоковски първенец. Раждат им се 7 деца: Зафир (1823), Никола (1828), Атанас (1831), Захарий (1834), Иван (1840), Домна (1843) и Павел (1847).

През пролетта на 1853 г. в Самоков пламва епидемия от тиф. Разболява се и умира съпругата на Димитър Зограф - Християния. Захарий се заразява от болната и на свой ред също умира на 14 юни 1853 година.


Из "Греховната любов на Зографа Захарий" - Павел Спасов

"....Тъй почна той, зографът Захарий:

-Ти чувал ли си, отче, песента на чучулига в ранно утро, когато сипва зората ?
От полето, от сините цветове на лена се издига тя нагоре, нагоре към тия окъпани от златното утро планини, които са надвиснали над града. А там, в потайните и усойни дебри на леса, чувал ли си, отче, ромоленето на планинския ручей ? От скали и каменак се спуща бистрата вода и гласът и ту тихо шепти, ту с буря се носи из светлите слънчеви пътеки на мъглата, прорязала в сребриста омара дървесата. А чувал ли си, отче, как звънят звънчета, окръжили в гердан шиите на млади кончета, понесли звънка кована кола из път между изкласили жита ?
              Като песен на чучулига, като песен на планински ручей, като песен на тънкокови медни звънчета-тъй ехтеше весел детински смях от съседния двор. И тоя смях беше за мене по-хубав от молитвено песнопение на монахини в метоха, по-примамващ от тихия хлопот на клепало вечер, когато чардата се прибира от къра и теменужено ляга небето над града, по-дивен от най-тъжната майчина песен при огнището.
            Защото тоя смях беше на Християния, на малката девойка Християния, както я зовяха всички, и тя живееше в съседния нам дом, в дома на чорбаджи Косто, който владееше бекрайни мери из Рила планина и чиято стока нямаше чет.
              Ние бяхме деца, отче, аз и Християния. На моите години беше тя и когато още сутрин открехнеше вратцата на комшулука, през който и ти се промъкнал дотук, аз изтичвах към нея, спирах се и в почуда я гледах. Ние бяхме деца, отче, но от баща си, зографа, имам негли усет към красивото и можех да му се удивлявам дълго, пренесен и прехласнат.
              А хубава беше Християния, отче мой, много хубава беше тя-още от невръстно девойче беше хубава...много хубава беше тя. „Беше”-ти не знаеш, отче, каква мъка къса сърцето ми това „беше”, защото там, на тоя одър, почина тя...почина в моите ръце.
             Косите и, като черна свила се спущаха те на две леко накъдрени плитки от невисокото бяло чело, веждите и-тънки, изписани-като че вардеха взора на нейните леко извити нагоре очи-а очите и...очите и бяха зелени, със златен кръг около гледеца и от тоя кръг се насочваха тънки златни жички към зениците. Смееха се тогава тия зелени и златни очи, смееха се и ме зовяха. И аз припках подир тях-по ливадите и между вековните смърчове, и между малинака в усоите, по кадифения мъх на скалите......"

"....Още оттогава я обичах, отче, така я обичах, че в детинската своя любов си казвах сред лято: ако тя поиска сняг, ще се изкача нагоре в планината, под върха Мусала ще стигна и в шепите си сняг ще и донеса. И посред зима си казвах: ако тя ми поиска теменуги, ще избягам, ще ида в долна земя, там, където настъпва вече пролетта, и с китка теменуги ще се върна при нея, за да узнае колко много я обичам. Но тя не ми поиска нито сняг, нито теменуги, тя само се радваше да бъдем заедно и да скитаме около града-две деца, които още не познаваха живота. И се смееше, и-повярвай ми, отче-още чувам звънливия смях на невръстната Християния, защото после...после, отче, тя никога вече не се засмя....."

            "... И последните му думи бяха:

            - До нея ме погребете,отче...до нея....до единствената радост на моя живот......

             Аз, йеромонах Лаврентий, записах за собствено покаяние тая изповед за греховната любов на зографа Захарий. За покаяние я записах и защото всуе търся ответи и за своята душа:

                 - Право ли повелят църковните канони ?
                 - Право ли е человеците да им се повинуват, ако и сърцата им друго да търсят ?
                 - И кой би могъл да отговори-греховна или свята е била любовта на зографа Захарий ? "

Ако отидете в Самоков и се спрете пред музея, ще видите от лявата страна на входа две надгробни плочи. Едната е за Християния, съпругата на Димитрий Изограф, другата за хаджи Гюро, но под втората е бил погребан -  както личи от неумело издялания надпис – и зографът Захарий, брат на първия. Казват някои, но това мъчно може да се докаже, че между двете надгробни плочи, които били една до друга в двора на църквата „Свети Николай”, цъфтели самородни горски теменуги и че двете надгробни плочи в долния си край леко се докосвали....

по мое мнение, любовта не може да е греховна.
в Самоков не съм ходила, но много бих искала да го видя...:)
поздрави!

"И посред зима си казвах: ако тя ми поиска теменуги, ще избягам, ще ида в долна земя, там, където настъпва вече пролетта, и с китка теменуги ще се върна при нея, за да узнае колко много я обичам. Но тя не ми поиска нито сняг, нито теменуги..."
Благодаря ти...отивам да я потърся и прочета отново!

Най истинска и свята изповед за любовта ! Браво на Павел Спасов ! По силна е от ''Ромео и Жулиета'' и ''Пол и Вержини'' . Препоръчвам на всички да я прочетат !

Nai istinskata kniga za lubovta. Po silna e ot ''Romeo i Julieta'' i ''Pol i Verjini'' . Preporachvam na vsichki da q prochetat !

Благодаря !

Приятно четене !:)

"Виновно ли е малкото сиво врабченце, че няма гласа на чучулигата, крива ли е тихата вадичка, че си тече лениво и не отхвърля пенливи пръски, и какво може да стори босилекът, за да добие цветовете на гиргината? Невинни са те. Те са това, което бог ги е създал, а виновен е тоя, който в самоизмама е сметнал дряновата пръчка за стройна бреза, дребната смъртна светулка за ярка вечерница и свирукането на коса за славеева песен! Само той е виновен, тоя, който в самоизмама е потърсил лек за сърдечната си болка."

Любима книжка преди много години попаднах на нея и я прочетох на един дъх след това исках още.....