Веригите, без които не можем - Дончо Цончев
Стоя в средата на стаята прав и разкрачен.
Имам чувството, че съм пъхнат насила в обувките и в сакото. Цигарата ми дими, другата ръка в джоба-липсват ми само пътната чанта и шлиферът, да мога веднага да тръгна. Зная, разбира се, че няма къде да се избяга, защото нещата обикновено са вътре в човека. И все пак-това мисля сега-мога ли вечно да кисна втренчен като говедо в прозореца. Да връщам все отначало тая шантава плоча на „грамофона на живота си”, да слагам игличката там, на гладкия ръб, и да се правя, че уж чакам този път нещо да прозвучи иначе. Ако човек мисли сериозно-може ли някога нещо да прозвучи иначе?
Напоследък съм се сетил, че този празен шум към трийсет и пет е може би краят на плочата-второто чисто поле, към средата, където се чува едно „цък”, преди да настъпи пълната тишина. Кой знае какво си помислихте. Далеч съм от намерението:”цък-и после голямата тишина”.
Без цък. Цък, но без мене. Общо взето, ми се живее. Може просто да обърна тази плоча („внимавай да не обърна другата страна!”), може би съм от тези, които имат три, четири или седем мелодии, както котката-седем души; въобще обичам нещо да се върти, да се пее и никак не мисля да се предавам. Много отдавна съм забелязал, че като почна да разправям някоя история, малко нещо по е добре. Малко по-малко зле, ако трябва да сме съвсем точни.
И сега бих ви разказал набързо защо ми е зле, но пак има една трудност. Нямам желание всичко това да го бъбря пред всички. Като видя насреща си много лица, и един мой варинат (вътре в мен си живее, много отдавна) веднага ми шепне да лъжа. Не знам защо, съвсем рядко съм можел да изляза на глава с него. Много е убедителен! Внимавай, вика, какво говориш....
Наистина всичко не е за пред всички, хайде да не се лъжем още в началото. (В началото е много лесно да не се лъжем-това въобще и за всичко). А историята не е за пред всички по тази съвсем проста причина, че някак не можеш да си показваш бельото ей тъй, наляво-надясно, като безсрамница. То може, разбира се, но не винаги е красиво. Пък и един разказ не е, в края на краищата италиански балкон. Този път така се е случило, че тук-там неизбежно ще намирисва на тия неща. Изразът „тия неща” сега значи „бельо”. Употребих го, защото не знам как да напиша думата в множествено число. ”Беля” е съвсем друго, макар че за случая също подхожда. ”Бельото” пък ми звучи тъпо и някак ми хлопа. Както и да е, работата никак не е до една дума, мисълта ми беше в това, че когато историята се разиграва с „тия неща”, обикновено не е съвсем деликатно да я раздрънкваш пред всички. Едни обичат шах, знаете.На други им говори само за футбол или за пощенски марки, социология (много модерно), порнография(също, отдавна), пещерни експедиции, генерали, убийства. И всъщност, като помисля, май няма значение за какво точно ще се разказва в някоя история. Май има значение само това-къде ще седиш, като гледаш.Отгоре или отдолу ? Вътре или встрани ? А също значение има и това-кого ще изкараш виновен. Бога, другия, себе си, всички, съдбата ? И още: виждаш ли някакъв по-добър начин ? Можеш ли да го кажеш ? Ще има ли някаква полза от думите ти човекът-изобретателно мислещото създание, което все намира хиляди сигурни начини за ефектно и изненадващо човекооскърбление ?
Виждам, че се мотая и работите се усложняват. Затова-щом сме решили да си приказваме-нека се уточним. Ти не си всички; ти си един. Ние с теб сме приятели-всякак можем да си говорим. И няма да тичаш да ме предаваш, ако се случи нещо да сбъркам; настъпи ме леко под масата или само ме погледни. Да не изпусна още нещо: ти си мъж, не забравяй. Не за друго, а просто защото сега точно не ми се говори с жени. Да говориш с жени, без да крещиш, това значи да си гений. Или да имаш много добро настроение. В момента (вече е ясно, нали?) нямам никакво настроение.
И тъй, бъди мъж.
Слушай, бъди мъж, майка му стара-това е цялата работа ! Хич не ми пука, ей ! Не се стряскай никога и от нищо, тогава ще видиш как идеално ще се разбираме !
Между другото помниш ли тая мъдрост от читанката по латински: ”Доцендо дисцимус”, тоест:”Учим се, като обучаваме другите.” Сега се сетих за нея, защото, ако всъщност сам можех да бъда това, което ти препоръчах на тебе, ако всички така можеха-да бъдат самите това, което на другите препоръчват, светът щеше да бъде една голяма почивна станция. И ние с теб сега щяхме да си кибичим в едно кафене и да си дрънкаме весели глупости. И цялата тая сложна история никаква нямаше да я има.
Но светът, както си забелязал, не е почивна станция, брат...
Впрочем, като помисля, аз бях мъж, майка му стара. А постепенно взех да разбирам, че това не е цялата работа. И хич не ми пукаше, ей! Не се стрясках от нищо. Но тогава видях как неусетно започнахме да не се разбираме идеално. С две думи-това е. Сега, ако нямаш нищо против, аз малко ще седна. Ще дигна краката си нависоко, ето така, върху масата.Зная, че обувките ми са мръсни. Прави ми удоволствие. На мене, който останах без пръсти от блъскане, мазане, чукане и подреждане на този дом. Всъщност и сам се учудвам: как така изведнъж се оказа, че това наистина ми доставя удоволствие-да събарям ? Да калям наред, всичко да се съсипе! Покрай другото, не знам дали съм ти казвал, че има четири категории хора:
Мечтатели,
Съзидатели,
Консуматори,
Разрушители.
На мене ми се случи да се родя в първата група (винаги съм си имал късмет), а после животът ми ме принуди да бъда и второто. Можах. Имах инерцията на бедните си предци. Случи се, че успях. Системата позволява еднакво на всички, почти. (Това „почти” се отнася за „всички” и за „еднакво”.) И тъй всичко мина успешно, защото през цялото време ужасно много съм искал да ми бъде добре. И на нея-също. И на детето. Сега смешното е това, че прескачайки Консуматори, минавам направо в четвъртата група.
Съсипвам, така най ми олеква !
Впрочем какво ли тука наоколо ( в мен, значи) е останало толкова за съсипване ? Ти знаеш сам, много добре, че който и да е дом-това всъщност си е жената. Точно така, както семейството се състои от децата. Без жена никакъв дом няма, ако ще да е триста квадрата разкош и половината „Кореком” да е вътре. Иначе то е КВАРТИРА - такава замръзнала дума, от която добивам усещането, че съм захапал алуминиева лъжица.
Смешно е, че като те имам насреща си, никак не бързам всичко да кажа. Това е сигурно страхът да не ми избягаш и ти. Страх-радост-утеха, който кара детето бавно да яде шоколада. Всеки случай не бой се, няма да усуквам така до безкрайност-просто всеки момент ще ти кажа цялата работа с две думи.
Даже защо ли вече не почна, макар че, общо взето, историята на моя развод е въздълга. То май историята на всеки развод си започва още преди брака. Човек не би могъл нищо да каже и в осем романа. Все пак случаят с мен има една лесна страна-всичко това стана за две седмици време. Не го умувахме с месеци и години. Не счупихме кой знае колко покъщнина. Нямаше кога толкоз да идват да ни съветват.
Между другото забелязал ли си очите на доброжелателните съветници в момента, когато, наставлявайки те благородно и добросъвестно, трябва да чуят от теб още някоя и друга подробност ? Забелязал ли си добре острия връх на носа им - човка на шарен папуняк, забита в тора, смучеща, жадна, очите затворени в сладка премала, ”е, и какво тя, ами той, божичко, двамата, значи, да им се не надяваш !”- порядъчният папуняк е достигнал до своята цел, той вече лочи миризми, вслушва се в звуци, нищо не чува, трепери, най-скритите му усещания вече се гърчат, ”значи, така т.е., направо, без много-много”, да, точно , страхотно направо, тя, онзи и аз, тоест така де, тримата заедно, веднъж тъй ни завариха, то беше ужасна история, много се радвам, че ти харесва, то е все пак малкият ми реванш за безценните ти съвети....
И тъй, за две седмици време ние успяхме да уредим всички формалности. Сега, ако се случи някъде да се срещнем (не знам искам ли; понякога да, друг път-ама никак), може да се разминем, сигурно, също като съученици от първите класове, които са се видели случайно на един тротоар, но избягват да се погледнат в очите, бързат да се разминат и въобще много старателно се преструват, че не са се познали само защото в секундата всеки не помни на другия името, при това всеки съсредоточен в разсеяната загриженост, която гримасата му трябва да излъчва точно по време на късия миг, когато другият го поглежда.
Като ти казвам „уредихме”, разбирай моята внезапна и невероятна деловитост, с която изнамерих свидетелите от нейна страна (те бяха най-добрите ми приятели, на друг не бих позволил да ме каля така), осигурих си и мои свидетели(от същия вид, фактически пак на нейна страна) веднага след което стрелях точно в най-важното място и тя, зашеметена от големите жестове, падна направо, без дори да се олюлее. Тоест, даде съгласие(подписа се пред съда) да вземам детето при себе си събота и неделя, а не както предвижда законът-само шест часа на седмица. Казах го лошо. Излезе, че жестовете ми със свидетелите са били умишлени, а те всъшност не бяха. Изобщо не ми беше минавало през ума да си купувам детето чрез жестове. Макар че, ако ми се наложи, бих правил и повече, включително подлости и раздаване на юмруци. Както и да е, неволно се оказах по-умен, отколкото бивам обикновено.
Има една идиотска подробност (добър апетит на папуняка)-на седемнайсети тя спа в къщи, при мене, както обикновено, а на деветнайсети намерих бележката. Там пишеше: „Отивам си. Е”.
Добре. Какво мога да кажа ? Отивай си. На добър час, и то без никаква ирония. Дори без омраза. И може би (пак смешно) даже с едно малко стискане на палци. Нима можеш да кажеш „сбогом” на най-близкия си човек, без да му пожелаеш доброто ?
Всъщност това беше четвъртото, което помислих поред. Първото беше звук-страхотният звук от събарянето на къщата, който ме е плашил насън. (Забравих да ти кажа в началото, че ти също си селянин като мене, под тънката ципа образованост, затова знаеш какво значи за нас КЪЩАТА, нали ?). И тъй, сред звука от събарянето изпищя Марияна, която в този миг бе на три километра и половина, където е детският дом. Погледнах още веднъж „Отивам си.Е.” ,помислих си, че тя просто някъде се е скрила, това е една тъпа шега, ей сега нейният смях ще издрънчи като ключ, който пада от носната кърпа тъкмо когато вече си трепнал: ”Нима наистина го загубих”?!-и си обръщаш наопаки джоба.
Петото беше много ужасно. Помислих си: а аз всичко правех за вас...
И тъй нататък. Честно казано, сега е много по-добре. Доста по-малко зле. За нея грижата ми е глупава и ненужна. Той (такъв лъв) ще и осигури всичко. Във всеки случай далеч повече, отколкото бих могъл някога аз. Колкото за Мариана, тя сега е на годинка и половина. Още няма памет. Пък и без друго обича най-много баба си. А щом е с мене събота и неделя, няма какво да я мисля. Мога дори просто да кажа: ”Льо руа е мор, вив льо руа”- и пак да превърна квартирата в дом. Разбира се, ако вратът ми се съгласи. Защото той сега се дърпа сам, инстинктивно, само щом зърне веригата, която вече не го украсява. Тегли се вратът ми назад, братче, не ще вече верига, какво ли си вика - стига ми първата ! Но аз мога да кажа и друго. Знам още един принцип, популярен колкото и езикът му: ”Ла ви е бел !”. След туй да бутна малко шапката си назад....Тя така каза първия път - „ла ви е бел”. Само че с по-добър френски от моя. Тя каза: ”Льа ви е бель!”
Беше във връзка със заплахите, които аз измислях усърдно и хитро-така се слагат крайпътните камъни по завоите. Чувствах се длъжен да правя това, когато тя вихрено се устреми в своята кариера, здраво поддържана от „лъва”.
Какво значи нейната кариера ли ? Казано точно-от Брюксел си донесе бельо. За мен гребен (виж, коса имам повече от другите), а за Мариана човече, което, като го наведеш, издава звук, подобен на „миаамиоо”! От Мюнхен-какъв смисъл да изброявам ?От много места тя купи много неща. Нищо не можа да ми обясни за парите. Една нощ и казах разсеяно: ”А бе ти...човек може да си помисли, че някое разузнаване те поддържа!” Както лежахме, тя помълча малко ,после извика „Глупак!”- и това беше целият разговор. Впрочем аз тогава и обясних, че не съм чак толкова глупав, колкото например беден, като си послужих със следния убедителен пример-накарах я да стане права и и зашлевих два шамара.
Нататък-вече го знаеш....
И тъй, исках да ти разкажа как тази здрава верига падна от моята шия. Сега остава да съобщя последни подробности, след което можеш да ме оставиш да си блея така, колкото искам, срещу прозореца.
„Лъва” го уволниха-това първо. Дойде в службата писмо, в което подробно се описваха неговите отколешни подвизи. Жена ми съвсем не била първата, командировките в чужбина тъй си ги правел ,по „особени съображения”. Но всичко това няма голямо значение-за мене е важно, че той вече не е никакъв лъв. На всичкото отгоре мен ме прехвърлиха в нейната служба-това второ. Една много стара молба бях им оставил още когато не знаех какво ще се случи. А покрай тази рокада взеха, че ме направиха почти големец. Нещо като едно малко лъвче, разбираш ли. И ето как, когато трябваше да бъда щастлив, поне някак си отмъстен и доволен, аз пак потънах в отчаяни размишления, притиснат от лепкаво тежки въпроси. Например: трябва ли тъй да се прави, като този човек, който купуваше нощници на жена ми, та да не би да се скъса онази вековна верига на господата силните оскърбители ? Дали пък нямам толкова сила, да стана една брънка в друга верига, свята и окървяваща, не по-малко вековна - „Я си ела. Е, другият вече е нищо ?”. Или пък просто тъй да стоя, неподвижен и втренчен в прозореца, да си мисля едното и другото, после пак отначало и когато дългата тишина почне да ме залива като море с това страшно чувство за безвъзвратност, да си говоря с някой приятел, такъв като теб, много измислен, да му приказвам, нещо да правя за него и въобще да подам другия край на въжето, защото е много ужасно, когато въжето стиска само един.
Или пък сбъркахме още в началото, когато се уговаряхме ти да си мъж. Слушай, я хайде да бъдеш жена, ако искаш. Едно момиче, някакво там. И даже нека ти пука от най-дребни неща. Нека се стряскаш винаги от всичко - дори от мисълта, че срещу теб стоя аз. Но когато ме срещнеш да ме познаеш. Веднага и непременно. И когато посегна към теб, да чуя дрънченето на веригите, без които......
Ах, само да зърна техните краища, проснати от двете ми страни-красиво и безнадеждно несвързани и да се усмихна в средата така, както можех да се усмихвам, когато бях още мечтател.
А когато усмивката ми изсъхне от самота и суетност и усетя, че се навеждам отново, че искам пак да се върна, ти ми кажи:
„По-добре във веригата с другите, отколкото сам и свободен.”
Повтаряй много, ако ме обичаш, тогава ще те обичам и аз и всичко ще бъде добре.....
